Гадняра в мен

Напоследък откачам. В офиса вече не се издържа. От администратор в един от най-големите интернет доставчици в България, аз ставам в човек, който се кара на хората по телефона, защото си бъркат паролата. На всичко отгоре нож в гърба ми забиват не други, а и колегите, с които работя. Лошото е, че без да се усещам, започнах да наранявам хората около мен. Започнах напълно несъзнателно да се изпускам и буквално да обиждам колегите си. Да не говорим, че от време на време се чувствам така, сякаш ми липсва само моторната резачка от DooM, за да раздам малко правосъдие.

Да започнем от начало. За две години и половина във фирмата аз научих много. Използвам знанията си не за ублага, а ги предавам колкото се може повече на останалите колеги с по-малко стаж. За радост те забелязват това и го уважават. За съжаление напоследък не ми се отдава да научавам много нови неща, нито да помагам кой знае колко на колегите. Причината за това е масовата човешка глупост. Да, точно така, по цял ден вдигам един телефон и споря с хора, които твърдят, че не си бъркат паролите, а Windows-а на чист български език им го казва! Другия вариант е, че потребителски акаунти се блокират и хората обвиняват нас, екипа на фирмата, че им крадем интернета, а аз ясно виждам, че съседчето от долния етаж им знае паролите! И докато преди някакси не го забелязвах, то сега направо не се издържа.

От друга страна напоследък и колегите ми започнаха да увеличават стреса. Не става дума за колегите от отдела ми, те са не по-малко зле и от мен. Поне в това отношение гледаме да си помагаме всячески и да елиминираме нервните изблици. Става дума за другите колеги, които се възползват от това колко спокоен и търпелив мога да бъда. Да, признали са ме за един от най-спокойните във фирмата, защото не показвам много емоциите си и само аз знам как си изживявам нещата, но никой никога не разбираше, че съм ядосан или че ми е криво. Но някои хора просто отхапват ръката откъм рамото, щом им подадеш пръст.

Да забравим за работата. Като се прибера в къщи и отворя два форума – пак същата работа. Лошото е, че там се водя модератор, заради уж справедливите си решения. Тук може би грешката е моя, че се опитвам да угодя на всички. Е, не мога. Направиш добро на един, зяпват трима, които не са съгласни. Измисляш нещо и за тях и хоп – още 10. Дори онлайн вече не се сдържам. Просто тегля една дълга звучна пловдивска на нетикета и започвам да режа наред. Не случайно съм както сред най-обичаните, така и сред най-мразените личности в тракера на Networx-BG.

Да, определено стреса ми идва в повече. За това в почивния си ден решавам да изгледам един филм. Филм с високо философско присъствие, а също и с малко екшън – Saw 4. Гледал съм първите три части и реших да не прекъсвам серията. Но за философията не знаех преди да започна да гледам. За разлика от първите три части, тук не се разказва за психопат сериен убиец, а за причините той да стане такъв. Имаше и малко карантия за фон, но не тя привлече вниманието ми. Изведнъж започнах да се припознавам в този човек. Изведнъж той стана най-симпатичната фигура във филма.

Човек винаги се възхищава на това в другите, което той самия не е постигнал. Не случайно лошите роли са ми любимите. Те са най-трудни за изиграване. Всеки обича добрите, но да накараш хората да те обичат и докато си лош – това е майсторство. Напоследък съм спрял да бъда просто чирак и вече гоня майсторската степен. Това ще стане, когато ми харесат и тъмната страна на съзнанието, която все още не съм започнал да разкривам. А уви вече има опарени…